Ролята на държавните инвестиции по време на криза

Една от основните антикризисни мерки в икономическата програма на новия американски президент Обама е значително увеличаване на публичните инвестиции в инфраструктура. В основата на тази идея е кейнсианската концепция за правителствените разходи по време на криза като фактор за поддържане на икономическия растеж. Счита се, че свиването на частното потребление и инвестиции може да бъде компенсирано от нарастване на държавните инвестиции в инфраструктурни проекти. Мерките, предложени от икономистите на Обама, не са изолиран случай. Експанзионистична политика по отношение на публичните инвестиции планират почти всички правителства, включително и българското, както стана ясно при представянето на държавния бюджет за 2009 г. Поддръжниците на публичните инвестиции като антикризисна мярка считат, че те спомагат за предотвратяването на две основни опасности – трайна дефлация и рецесия. Дефлацията е заплаха поради няколко причини. При дефлация обикновено номиналните лихви са близки до нула. По този начин е възможно икономиката да попадне в капан на ликвидността – ситуация, при която централните банки не могат да стимулират икономическата активност чрез традиционните монетарни инструменти. Дефлацията затруднява изплащането на дълг, тъй като увеличава реалните лихви по кредитите. Нещо повече, дефлацията води до по-ниски номинални приходи за производителите, а оттам и до по-малки корпоративни печалби, необходимост от съкращаване на работна ръка и последващо увеличение на безработицата. Макар че през последните месеци инфлационната динамика се забавя, вероятността в България да има устойчива дефлация на потребителските цени е относително малка. Дори и най-оптимистичните прогнози на вътрешни и международни институции за следващата година не предвиждат понижаване на инфлацията под 5% средногодишно. Всъщност основният аргумент за повече публични инвестиции е необходимостта от поддържане на положителен икономически растеж. Тук могат да бъдат разгледани две хипотези по отношение на българската икономика. Първата е, че местната икономика в момента работи под потенциала си. В този случай вместо увеличаване на публичните инвестиции много по-важни са реформи, насочени към стимулиране на икономическата активност, подобряване на бизнес средата, мобилизиране на неизползваните трудови ресурси. Въпреки позитивните развития на пазара на труда през последните години, коефициентът на заетост остава относително нисък спрямо другите страни в ЕС. С други думи, в България все още не се използват напълно наличните ресурси, включително и свободната работна сила. Втората хипотеза, подкрепяна предимно от външни анализатори е, че икономиката на страната временно функционира над потенциалното си равнище. Това състояние те определят с термина прегряване, което според тях е очевидно заради относително големия дефицит по текущата сметка, бързата кредитна експанзия, по-високата инфлация на потребителските цени, рекордното поскъпване на недвижимите имоти. Именно прегряването на икономиката беше официално обявената причина агенциите за кредитен рейтинг да ревизират оценките си за риска в България. Дори и да не приемем напълно тезата, че местната икономика прегрява, то очевидно има сектори, които предстои да се свият, независимо дали това ще се случи заради неблагоприятното влияние на глобалните условия, заради спирането на част от европейските субсидии, или заради други (вътрешни) фактори. Публичните инвестиции в този случай може временно да осигурят по-висока заетост, но възпрепятстват свиването на нерентабилните дейности и забавят разширяването на по-производителните сектори. С други думи, държавните инвестиции затрудняват пренасочването на ресурси от един сектор към друг, което прави икономиката по-малко гъвкава спрямо появата на различни вътрешни и външни шокове. Основният аргумент против прекомерното разширяване на публичните инвестиции е, че те представляват преразпределение на ресурси през бюджетния механизъм, без да променят поведението на стопанските субекти и без да стимулират икономическата активност. Ефектът от публичните инвестиции е краткотраен, дори еднократен, и не подобрява дългосрочната перспектива пред икономиката. В крайна сметка държавните инвестиции не могат да заменят частните капиталовложения като двигател на икономическия растеж.