Пътуване във времето

Толкова често пътувам с влак по линията София- Костенец. Досега не се бях замислял, че това всъщност е не просто едно пътуване в пространството, но и едно пътуване във времето. Назад във времето. Назад в строителната традиция на България. Защото всяка една жп гара по трасето е строена през различни години и разказва без думи, само със стил и форми, за своето време и за своите строители......Влакът тръгва бавно от първи коловоз на Централна гара. Стрелките на часовника отмерват неспирния ход на времето, но точно тук то сякаш е спряло. Спряло е през седемдесетте години на миналия век, когато гарата е построена в сегашния си вид. Тя е едно сиво царство на цимента. Всички носещи колони, покриви, козирки, перони и коловози за излети от цимент- с тромаво монументални форми, които затискат простора като под тежък капак. Личи, че е строено с грандиозен замах, но без въображение и чувство за елегантна естетика. Преобладаващият цвят е цветът на цимента- сив. Сив като времето на тоталитаризма. Добре, че влакът потегля и излиза от гарата. Вятърът през отворения прозорец, който весело си играе с косите на пътниците, създава усещане за откъсване от гравитацията...на миналото. Пред порещият въздуха влак е само хоризонта и следващата гара- Подуяне. Тя е толкова близо и в същото време толкова далече от Централна гара. Близо- на броени километри, но далече като стил. Сградата е масивна, обаче само с няколко склупторно- декоративни форми по фасадата цялата й контурна линия става бароково плавна. Триобемно организирана, с акцент върху централната част, която е най- висока- сградата се изправя с аристократично достолепие по пътя на влака. Първи коловоз влиза под стилно оформената гарова козирка, която със своя голям стар часовник, закачен за тавана й, кокетно напомня за романтичните времена на парните локомотиви и дамите, слизащи с отворени чадърчета от влака. Следващата гара е Искър. Тя е почти толкова безлична, колкото работнически стол. Ако влакът не спираше на нея, някой едва ли щеше да я забележи с нейните банално ежедневни правоъгълни форми. Явно е строена не толкова за гара, колкото за спирка- в екстериора й не присъства нито един елемент, който да има чисто естетически функции, радващи окото. Същите са и гарите на Казичене и Елин Пелин- строени през години, когато естетиката в строителството е била проява на излишен каприз и претенция. Добре, че следващата гара е Вакарел, която разчупва скуката на визуалния шаблон със своите кокетно спретнати форми и елегантна стойка на гаровия часовник. Гарата е типично провинциална, но в романтичния смисъл на думата- мъничка, светла и уютна като роден дом. Точно на другия полюс е гара Ихтиман- излишно голяма като самолетно хале, с повехнал цвят на мазилката и изпочупени плочки и стъкла. Построена през социализма, за да демонстрира благосъстоянието на града, сега тя прави точно обратното- показва неговата невъзможност да поддържа гарата си в приветлив вид. Същото е състоянието и на следващата гара- Мирово, в която вече няма персонал. Иначе, облицована с ломени камъни и масивна тераса, гарата, макар и занемарена, продължава да пази уютното си излъчване на планинска хижа, в която всеки е добре дошъл след дълъг път. В края на пътуването ме очаква гара Костенец. А тя, каквато и да е, преди всичко е моята родна гара, на която винаги се завръщам, колкото и далече във времето и пространството да съм бил...